Къде да уча?

Неграмотността се превърна в заболяване, за което са нужни спешни мерки

Ежегодно по официална статистика от българското училище отпадат 20 хиляди деца, а по неофициална на неправителствени организации те са двойно повече. За петилетка се събират поне 100 хил. агресори, чието основно занимание е просене на социални помощи, кражби, престъпления и никаква перспектива. И докато армиите на неграмотните се множат, те неспирно произвеждат още деца, още социално слаби, още население, което е негодно да съществува в съвременния свят. Завидно единодушие срещу задължителното въвеждане на децата в предучилищна възраст обаче демонстрираха както малцинствата, които си протестират заради принципа, така и средната прослойка.

Основанието на най-бедните от гетата е, че нямат пари, с които да си изпратят децата в детската градина, затова предпочитат да си ги държат в копторите. Другите пък твърдят, че малчуганите ще загубят от топлината на семейния огън и устоите на домашното възпитание.

Да се спрем пак на статистиката. Над половината българи считат себе си за бедни, а около 60% не купуват нито една книга годишно, независимо дали за себе си или за децата си. За 14% от грамотните нашенци според изследване купуването на книги е излишно.

За какво домашно възпитание тогава може да става дума за децата

живеещи в половината от българските семейства? В гледане на детските тв канали? В тъпчене с пържени мекички и преоценени сладости, та малчуганите да приличат на търкалящи се меденки като изражение на роднинската любов? В ранно обучение на компютърни игри?

Все пак учебните институции се занимават на първо място именно с ограмотяването, което все по-тежко и болезнено липсва на семействата и по този начин се явява спасителен пояс и за самите семейства.

Уменията, свързани с родителството у нас, вехнат правопропорционално на обществените и социалните сривове. Възпитанието от страна на майките и бащите отдавна е преотстъпено на бабите, но не по сладкия начин от нашето минало, когато прекарвахме на село ваканциите, а като единствена алтернатива.

Да забравим за момент темата за малцинствата. Малките градчета и селата с преобладаващо български говорещо население са пълни с деца, които не могат да сглобят цяло смислено изречение дори след като са тръгнали на училище. Осезателна е липсата на умения да се разсъждава по каквито и да е теми, нито да се измислят игри, различни от мятането на предмети или изригването с обидни думи. Начините за забава и възпитание на днешните малки хлапета у дома се делят по типа населено място: колкото по-малко е мястото, толкова по-ограничен е речниковият запас и толкова по-пасивни от гледна точка на фантазията са игрите.

Грижата на възрастните се свежда до прехрана, пране на дрехи и пердах

за различаване на правилно от грешно. По-имотните хора в големите градове водят децата в молове и ги черпят в популярни вериги за хранене, като връх на забавата е постоянното играене на компютър.

Най-нисък е делът на хората, които считат, че ограмотяването от ранна възраст и целенасоченото четене на литература, възпитанието чрез примери и упражнения на наученото са част от ежедневието. Пак по статистически данни това са около 10% от българите.

Една вече хронично загубена битка е тази с поддържане нивото на задължителното образование. Опитите за въвеждане на чаша мляко и кифла в училище се изродиха в предлагане на застояли храни от неизвестни доставчици, а ромите, към които основно бе отправена тази оферта, се усетиха, че келепир за тях в тази работа няма.

Истинска тревога буди положението на стотици деца, които в началото на първи клас изобщо не говорят български език. Не по-добро е състоянието на хлапета с толкова ниска социализация, че за тях влизането в клас е равносилно на присъда и те ненавиждат институцията още от първия месец.

Сега училищата ни са пълни с четвъртокласници, които все още пишат буквата „ч" наопаки, които се колебаят къде и как се пише „я" и считат, че Париж е държава, Франция - град, а Ню Йорк е столица и на Северна, и на Южна Америка.

Във Великобритания децата тръгват на училище с чинове, с учебна програма,

ученическа чанта и учебници задължително на пет годишна възраст. Не защото някой иска да ги откъсва от семейната среда, а защото ученето е същинският начин, по който всички живеем. В развитите държави повече от 20 години говорят за учене през целия живот.

Институционалната подготовка помага на всички родители, за които ежедневният бит е проблематичен. Още повече че у нас говорим за изключително мека форма на ранно обучение - - не в класна стая с чинове, а в детска градина, със задължителна прехрана и следобедна почивка. Този път държавата трябва да устои на гръмогласния отпор на неколцина неинформирани родители против една дори закъсняла идея, каквато е задължителното образование от 5-годишна възраст.

Дори в обикновен разговор нито една институция не е предлагала първи клас да се премести по-рано от седемгодишната възраст! Но онези родители, чиито деца са родени и оставени някой да ги храни (евентуално) и да ги научи на стотина ключови думи, ще бъдат задължени да отърват малчуганите от собственото си безхаберие. Въпрос на държавна воля е да се налагат санкции на всички родители, които не гарантират редовното посещение на училище от децата.

Най-слаба по отношение на новото изискване ще е реакцията от страна на грамотните семейства, които добре се грижат за децата си, хранят ги разумно, четат им книжки, учат ги да бъдат възпитани и образовани. Несъмнено най-богатите семейства нямат проблем да пратят децата си и в частните учебни институции. Тези от средната класа, които разчитат на държавните детски градини, сами се интересуват от възможностите за ранна социализация на децата си и логично не протестират.

Така остава държавното задължение на светло да излязат стотиците деца, мнозина от които живеят като в Средновековието. И не защото искаме да следваме британски или какъвто и да е друг модел, а защото достигнатата национална неграмотност е заболяване, за справянето с което са нужни мерки на мига.
.
.