Къде да уча?

«Съществуват две разбирания за обществото: или обществото се разбира като природа, или общество се разбира като дух. Ако обществото е природа, то се оправдава насилието на силния над слабия, подбора на силните и приспособените, волята към могъщество, господството на човека над човека, робството и неравенството, човек за човека е вълк. Ако обществото е дух, то се утвърждава висшата ценост човека, правата на човека, свободата, равенството и братството…»
Н.А.Бердяев, 1946

Обществото и икономиката на знанието означават интеграция и развитие на интелектуалния капитал в различни форми и конфигурации. В съвременни условия иновационната компонента на възпроизводствения процес означава развита мрежа от институти, университети, лаборатории, центрове, технологически паркове, системи от „венчърни" банки и фондове, държавни и междудържавни, а както е днес в ЕС, и над-национални и международни програми, проекти, и т.н. Но за да може всичко това да „работи" в „изпреварващ режим" е нужно преодоляване на „пазара" като доминиращ механизъм на стопанско възпроизводство и едновременно с това пазарната, т.е. „неолибералната идеология" като философия на държавно управление и ядро на социалното съзнание.
Пазарът със своя реактивен характер, характерен за епохата на ХІХ век или най-много за времето до „Великата депресия"(1929-1933 г.), определено е архаичен. С егоизма на своята ориентация, т.е. т. нар. "максимизация на печалбата", пазарът е постоянно „бременен" със социална конфликтност. С краткосрочността на своята перспектива несъмнено е антикултурен. С едномерността на своето действие, което пренебрегва безалтернативната днес екологична компонента, пазарът несъмнено е разрушителен. Със социал-дарвинисткото мислене, което присажда на участващите в неговото функциониране, пазарът не може да бъде ключов двигател на прогреса в една епоха, където производителните, но и разрушителните сили в глобален план са нараснали в такава степен, че сме станали взаимозависими един от друг и ще ставаме все по-взаимозависими.

Ключовият механизъм на „Стратегията на изпреварването"
За „Стратегията на изпреварването", а още повече за нейната цел - икономиката и обществото на знанието, е нужен друг ключов механизъм на действие - мрежовият механизъм. Важна забележка, която следва да направим е тази, че когато говорим за мрежата като ключов механизъм, който трябва да замени пазарния, това не значи да се действа по модела на примитивното разбиране, характерно за неолибералните "реформатори". Последните тръгнаха да разформират доминиращите вертикални взаимодействия, присъщи за „държавния социализъм" по един варварски начин и резултатът не можеше да бъде друг освен разруха.
Не, тук става дума за преодоляване, т.е. постепенно надграждане, някъде синтез, а другаде, даже оставяне на пазара като механизъм. Но доминантата несъмнено ще бъде мрежовият механизъм като такъв, който отговаря на съвременните изисквания за развитие и прогрес, а именно - активност, т.е. изпреварващ характер, дългосрочност, иновационност, солидаризъм, както и свързаните с него социална и екологична отговорност. Никоя икономика не е алтруистично занятие. В този смисъл солидаризмът не бива да се разбира като алтруизъм, а като разумно, отговорно и дългосрочно мислене и действие.
Базов носител на мрежовото действие следва да бъде държавата. Да, самата държава винаги е била вертикала като структура и начин на вътрешно функциониране. И тя не може да бъде друга, ако искаме да бъде истинска държава, а не някаква размита неолиберална конструкция, която вместо да укрепва, разлага и размива обществените устои.
Но в както в случая на създаването на икономиката на знанието чрез „стратегията на изпреварването", така и при самото функциониране в рамките на обществото и икономиката на знанието, това означава друг начин на взаимодействие между държава и общество, между държавата и стопанските агенти - фирми, предприятия и т.н. За разлика, например, от държавата при системата на „държавния социализъм", която основно си взаимодействаше с тези агенти, макар и солидарно, но по един вертикален начин, тук следва да се действа солидаерно, но по един хоризонтален, т.е. мрежови начин. Нека да видим как би могла да изглежда една възможна технология на осъществяване на „Стратегията на изпреварване".

Технология на „Стратегията на изпреварване".
Като първи израз на мрежовото взаимодействие следва да бъде изграждането по инициатива на държавата и с помощта на различни държавно-обществени съвети и механизми на общонационална дискусия за формиране на Национална стратегия за изграждане на общество и икономика на знанието.Това е нещо което е по-различно като цели и механизми от просто Иновационна стратегия или Стратегия за развитие на науката. В тази стратегия трябва ясно да се формулира що е това икономика и общество на знанието. Тук според нас от решаващо значение е да се възприеме „широкото виждане" за икономика и общество на знанието. Също така е нужно да се набележат ключови цели, области на развитие и основни насоки на действие.
Втората стъпка е създаването на финансова среда, чрез която ще се стимулират и инициират иновационните процеси. Подобна финансова среда може да класифицираме най-грубо на два типа механизми - пасивни и активни. Пасивните са онези, които държавна и местна власт следва да формира изразени в данъчни, митнически, административни и информационни облекчения и стимули за дейности в областта на високите технологии, иновациите и предприемачеството.
Съответно активните механизми означават изграждане на иновационни фондове, а защо не и банка, кредитиращи целево дейности в гореописаните области на високите технологии, иновациите и предприемачеството. Тези фондове могат да дойдат за сметка на бюджетни излишъци, някои видове местни национални данъци и сборове и т.н. По подобен начин могат да действат различни национални и местни програми, предвиждащи финансиране по конкретни проекти. За тази цел естествено може да служат и редица международни програми и партньорство.
Третата стъпка е създаването на подходяща информационна среда. Това означава засилване на ролята на Патентното ведомство, на НАЦИД, създаване и на други информационни центрове, иницииране на Национален конгрес по иновациите, както и мрежа от отраслови и местни конференции, създаване на механизми за активно включване на академични и университетски центрове в тази дейност и други подобни. Немалка роля би играла и една Национална Банка (база данни) на иновационни и творчески идеи, която да се създаде с помощта на държавата и активното участие на заинтересуваната общественост. Самата тази Национална Банка на иновационни и творчески идеи (НБИТИ) следва да бъде ръководена от Обществен съвет, съставен от водещи учени, изобретатели и новатори.
Четвърта стъпка е усъвършенстване на работата на образователните институции, засилване на иновационната компонента особено в системата на професионалното и висшето образование. Въвеждане на системата на т.нар. Life long learning, т.е. „Обучение до края на трудовия живот", чрез дистанционни форми и Интернет. Тук от огромно значение ще бъде именно електронното образование.В крайна сметка България трябва да се стреми към осъществяване на Образователна революция, насочена към създаване на български творчески човек, на Homo creativus Bulgarica, обладаващ не само огромни творчески възможности, но и любов към Майка България.

Националните предприятия като ядро на икономиката на знанието
Фирмите, като създател на краен продукт играят една от решаващите роли за Стратегията на изграждането на икономиката на знанието. В тази област много е важно създаването на български модели на иновационна дейност на фирмено равнище. Несъмнено тези модели трябва да бъдат разбирани в най-широк смисъл и като управленски модели за формиране на продуктови и технологични иновации, но и като такива за организационни иновации и като предприемачески иновации. За тази цел може да бъде обявена национална програма, предвиждаща проекти в различни направления и области, като по този начин се концентрира националния ресурси в тази област. Нещо повече би могло да се създаде сертифициране на внедряването на подобни модели, като фирмите получили национална сертификация да се ползват с известни облаги, например при целево кредитиране на иновационни дейности, облекчен данъчен и митнически режим и т.н.От значение ще бъде и създаването на Национален регистър на иновационните организации, чрез който да се създаде мрежа от контакти.
Ето тук е мястото да кажем няколко думи и за Националните предприятия. Икономиката на знанието предлага нова система от ценности ориентирани към максимално възможна съвкупност от позитивни действия, солидарни отношения, социален хуманизъм и патриотизъм разбиран като истинска любов към Отечеството и воля най-предано да му се служи. Само като алтернатива социална, солидарна и хуманна, тя може да стане алтернатива на неолиберализма, както национална, така и реална.
В центъра на тази алтернатива изключителна роля ще играе практиката на „националните предприятия". Националното предприятие ще бъде инициирано като първоначален капитал или трансформирано от съществуващата държавна или пък върнато от заграбената чрез неправомерните „приватизационни сделки" частна собственост на основата на специален Закон за националните предприятия. В този закон трябва ясно да бъде формулирано, че националните предприятия не могат да бъдат продавани, закривани или трансформирани в някаква друга собственост. Те могат да бъдат преструктурирани, „санирани" и оздравявани. Те ще работят в автономен режим, т.е. на собствена стопанска сметка.
Тяхната ефективност и ефикасност ще зависи от работата на управленския екип, който ще бъде под силен контрол. Този контрол ще се осъществява, например, от специални комисии, съставени от представители на Сметната палата, на депутати от Народното събрание и представители на Обществени съвети. В последните могат да влизат представители на заинтересованата общественост, като например местната, на някакви професионални общности, работещи в дадена област, видни български общественици и други. Работата на комисиите ще бъде максимално публична без да ощетява необходимата фирмена тайна.
Самият управленски екип ще се избира след като се представят чрез конкурс стратегии за развитие за определен период - 5 или 7 години. В рамките на тези периоди ще се осъществява постоянен контрол. Ако ситуацията с националното предприятие не върви на добре, управленските екипи след съответната преценка на Експертна комисия, избирана от Обществено-държавен съвет за националните предприятия, създаван по Закона за националните предприятия. Така че в случай на необходимост управленският екип ще бъде сменян. Но този управленски екип определено ще може да си гарантира продължаването на своя управленски живот чрез успеха на своята дейност. За което ще може да получава допълнителни възнаграждения и премии. По този начин ще се създадат условия за мотивиране и за формиране на силна управленска воля за постигане на целите на Националните предприятия.
Важен момент в Закона следва да бъде формулирането на средствата от печалбата на Националните предприятия. Несъмнено част от печалбата ще се ре-инвестира в самото предприятие за трудови възнаграждения, за суровини и материали, за технологическо и техническо обновяване, за разработката на нови продукти и т.н. Но друга част може да бъде „целева". Т.е. да се знае, че тя отива например в специално създадени Фондове(по Закона за националните предприятия) за подпомагане на възпроизводствения процес, т.е. стимулиране на раждаемостта, за развитие на образованието, за общественото здравеопазване, за културата, за националната сигурност и т.н.
По този начин всеки български гражданин ще знае, че той има интерес от ефективната работа на Националните предприятия. Това ще го активизира и като гражданин, който да следи дали няма нарушения в работата и управлението на Националните предприятия. Това ще го активизира и като потребител, който действително ще „купува българското".
Фактически чрез мрежата от Националните предприятия ще може да се формира ядрото на утрешната ни „икономика на знанието" в България. Те безспорно ще бъдат носители на най-съвременни форми на управление и организация. Ще могат да станат модели на преодоляване на статусно-диференцираната уравниловка, която днес продължава да доминира стопанските единици на България, независимо от формите на собственост. Ще могат да се внедрят най-съвременни системи по управление от типа на тотални и мрежови системи по управление на качеството, най-модерните системи по управление на техносферата, на съвременния холистичен маркетинг и т.н.
Националните предприятия ще модернизират със своето присъствие архаизираната днес система на трудовите отношения от „чорбаджийско-ратайски тип", която днес властва у нас. Затова би трябвало синдикалните централи, ако действително мислят за интересите на трудещите се, да подкрепят създаването и функционирането на Националните предприятия. Те ще формират ядрото на това, което се нарича „икономическа демокрация", т.е. привличане на творческите колективи, съставени от високо квалифицирани специалисти в управлението на организацията. Те, националните предприятия ще се превърнат в квинтесенция на българския стопански, управленски и иновационен гений.
За тяхното създаване навярно ще е нужно да се създаде национално движение, което да обедини „младо и старо", независимо от политическа и идеологическа принадлежност. Ако естествено тези хора подкрепят идеята за Националните предприятия и нейната реализация в практиката.

Технополисът - израз на творческо обществено възпроизводство
От огромно значение за икономиката на знанието е как да се осъществи „срещата" между наука и практика. Мястото на тази среща се нарича „технополис".
В конкретните си демонстрации звената на икономиката и обществото на знанието се формират от това, което се нарича технополиси, ноополиси и екополиси. Навремето индустриалната икономика и общество се създават във формата на индустриалния град - нарастващ човешки „мравуняк", стигнал до това, което наричаме днес „мегаполис". Сега той е събрал политически, социални, икономически и културни функции на едно място. „Претоварил" е природа и общество в демографски, екологичен, социално-психологически и социо-културен план. В немалко случаи мегаполисът представлява „социална язва", която със своите практически неразрешими в рамките на индустриалната парадигма проблеми, тежи на обществото като цяло. Като правило мегаполисите гълтат все повече и повече средства предвид разпореждането със създаваните от тях отходи, транспортни затруднения, екологични замърсявания и социални деформации - свръхконцентрация на бюрокрация, политическа и финансова власт, престъпност и други.
По същият начин икономиката и обществото на знанието също имат своя конкретен социално-икономически и културен носител. Този носител или по-точно носители днес назоваваме „технополис", „ноополис" и „екополис" с ясното разбиране, че между тях съществуват различни съдържание и цели, а съответно функции и структури. От самото начало следва да кажем, че трябва да се вижда различието между технопарк и техноцентър от една страна и технополис от друга. Тук става дума не само за количествени различия, но за качествени такива. Технопаркът или техноцентъра като правило са концентрирани върху една или няколко технологии. При тях съществуват лаборатории, конструкторски бюра, развойни бази, участъци с експериментално и понякога даже елементи и части на масово производство. Практически те могат да бъдат описани чрез следните заявления:
• „Точкови иновационни концентрации" става дума за концентрация на иновационен тип развитие в една или близки по съдържание технологии;
• „Едномерно иновационно пространство" - като правило формира се иновационно развитие само в едно измерение , т.е. в насока на това, което наричаме продуктови и/или технологична иновации;
• „Дискретен или пулсиращ тип иновационно функциониране" под този термин се разбира следната ситуация. Технопаркът се формира на основата на даден тип продуктова и/или технологична иновация. В рамките на определен период тя постепенно изчерпва своя иновационен заряд, своята иновативност. След което се хвърлят усилия за следващ „иновационен тласък" в даденото „измерение" било то продуктово, технологично или и двете. В този смисъл „иновационният феномен" се характеризира с пулсиращи характеристики.
За разлика от технопарковете и техноцентровете технополисът се характеризира със следните параметри:
• Той представлява иновационна мрежа, т.е. свързани по един или друг начин помежду си иновационни ядра. Не случайно практиката показва, че технополисите се създават около мощни университети и/или университетски или академични центрове, характеризиращи се с дейности в най-различни направления;
• Технополисът представлява многомерно пространство, т.е. събира в себе си най-различен вид иновации - продуктови, технологични, организационни, социални, метатехнологии, което по своята същност създава един иновационен „вулкан", способен да издигне на качествено ново технологично равнище не само отделен отрасъл, но огромни икономически и обществени пространства;
• Недискретен, процесен тип иновационно функциониране, при което иновационният поток върви не само като един непрекъснат, но и като един увеличаващ се процес, от типа на „снежна топка", която като се „затъркаля" може да предизвика цялостна „иновационна лавина".
По своята същност технополисът предполага съчетание на наука,
обучение, еспериментално производство и елементи на масово производство. Основен момент при технополиса е този, че е създаден работещ модел, при който е систематизиран цялостният процес в иновационното пространство - от обществената поръчка, през генерирането на иновационната идея, нейното финансиране и разработка, въплътяване в практиката и реализация в общественото функциониране. Като правило при технополиса съществува силен „прагматичен акцент", т.е. той е фокусиран върху довеждане на иновационния поток до момента обществена реализация и резултат. В реализационната част е „силата" на технополиса. С това той значително се отличава от другия носител на икономиката и обществото на знанието - „ноополиса".

Ноополисът - концентрацията на човешки разум и знание
Ноополисът представлява концентрация на „сиво вещество", нещо което като праобраз възниква в лицето на т.нар. „академични градове". Самото наименование „ноополис" идва от понятието „ноосфера". Последното обозначава съвременния по геологически мерки стадий в развитието на биосферата и е свързано с появата в нея на човека. Това понятие е въведено от френския математик и философ Едуард Льоруа през 1927 г. Той признава, че до тази идея идват заедно със своя приятел - известния католически философ и палеонтолог-еволюционист Пиер Теяр дьо Шарден, като се основават на лекциите по геохимия, четени им в Сорбоната от не-по малко известния руски учен Владимир Иванович Вернадски. Накратко казано „ноосферата" може да се характеризира като единство на природа и култура. По думите на Вернадски това е появата в биосферата на нова геологическа сила - тази на човека. Той в името на собственото си съхранение трябва да поеме отговорност за биосферата, превръщайки я в ноосфера. Последната се характеризира със солидарна социална организация и най-вече с нова екологична, а оттук и хуманистична етика В този смисъл понятието „ноосфера" се проявява в два аспекта:
• Ноосфера като етап на стихийно формиране с момента на появата на човека;
• Развита ноосфера, създавана със съвместните усилия на хората в интерес на всестранното развитие на човечеството и на отделния човек.
Ноополисът следва да се разглежда именно във втория смисъл като
кристализация на ядра на творческо развитие представени чрез различни институти, лаборатории, бази на развитие, които създават синтез на фундаментални и приложни изследвания, и творческо динамика. Мрежа изискваща специфичен вид управление, ориентирано към работа в следния режим:
• Процес на генериране на максимален брой иновационни идеи;
• Процес на подбор на идеите и довеждането им до равнище на концепции;
• Разработката на концепциите до ниво на проектни теми.
Както се вижда от казаното «ноополисът» е значително по-академично ориентиран от прагматичния «технополис». Ако резултатът на технополиса е обществен продукт, то на «ноополиса» е проект. Но е ясно, че без ноополиса не биха могли да съществуват технополисите.
Накрая третият представител на многообразието на обществото и икономиката на знанието е екополиса. Последният бихме могли да наречем «потребителското звено» на творческия процес, «заченат» в ноополисите, преминал през технополисите и осъществен в екополисите, като зона на производство и живот на обществото. Зона, при която се създава устойчиво развитие. Последното се разбира като такъв начин на възпроизводство и потребление, при което:
• От една страна се хармонизират взаимоотношенията в обществото;
• От друга страна се хармонизира взаимодействието с природата;
• По този начин гарантира се правото на следващите поколения на възпроизводство и потребление.

Малко прагматика в лицето на виртуалните технополиси
На фона на социално-икономическите и политически процеси в България да се говори за технополиси, ноополиси и екополиси може да изглежда като утопия, фантастика и празна илюзия. Но ние следва да имаме предвид, че ако днес не мислим за това, ако не си го поставим като непосредствена цел, утре може да се окажем безнадеждно закъснели. Още повече, че концептуализацията на подобни стратегически проекти не представлява някакво изключително по своите разходи начинание. Тук напълно се проявява така нар. «Синергетичен подход», т.е. с мимимум усилия постигане на максимум резултати.
Като първа стъпка, която може да се направи още днес, е формирането на виртуален технополис. На основата на виртуалния технополис, може да се изгради постепенно общонационално иновационно пространство, явяващо се базово ниво на създаване на икономика и общество на знанието.
Но тук следва да се започне нов разговор за държавно-общественото партньорство като стартово начало на осъществяването на българската стратегия за икономика и общество на знанието.

Философията на обществото и икономиката на знанието
Обществото и икономиката на знанието означават нова и стопанска, и социална философия. След като целта им е преодоляване на доминиращите днес стопанското и социално мислене и практика механистични подходи от реактивен тип, основаващи се на остарелите форми на линейните виждания, то те несъмнено следва да изградят и нова координатна система на мислене и действие. В социалното съзнание и обществената и стопанска практика трябва да влязат не просто системните и процесните подходи, които са днешния ден на прогресивната социална и икономическа философия. Решаващо ще бъде овладяването на мрежовите, синергетичните и мета-подходите, т.е. подходи за които все още се говори в бъдещо време. Горните се опират на нелинейните парадигми. Целта им е формулиране на модели на действие, ориентирани към постигане на големи резултати с минимални физически ресурси.
И тъй като подобно нещо е възможно само на основата на максимално използване на творчески потенциал на голям брой хора, а не само на няколко елитни единици, се изисква цялостна обществена творческа атмосфера. А последната се създава на базата на ясно разбиране и възприемане на съответната социална философия. Досегашното социално и икономическо мислене, базирано на егоизма и егоцентризма, като базови постулати в рамките на съществуващия неолиберален модел, все повече започва да придобива действието на социална деструкция. Нужна е социалната философия на партньорството и солидаризма, на социалния хуманизъм, на колективизма и социалната справедливост, изграждащи позитивния климат и сплотеността, в които единствено може да „вирее" творчеството.
Ще съумее ли нашият народ да намери разума и волята за формиране на български икономика и общество на знанието като ключови механизми за неговата възходяща динамика в обозримото бъдеще?!!!