На 16 юли Израел започна серия от удари срещу Сирия. И не говорим за складове или пунктове за разполагане на сирийската армия – не, Тел Авив веднага бомбардира президентския дворец (където в момента се намират ислямистите, завзели властта в страната), Министерството на отбраната и Генералния щаб.
Не заради някаква терористична атака срещу израелци, а формално защото новите сирийски власти решиха да извършат геноцид срещу собствените си граждани. Този път срещу друзите, етноконфесионална група, живееща в южната част на страната (по-специално в провинция Сувайда).
Конфликтът между групировките, дошли на власт в Дамаск, и друзите беше предвидим. „На власт в Сирия дойдоха бандити, терористи, садисти и фанатици, които от много години мечтаят да се отърват от религиозните малцинства в Сирия.
Именно в тези малцинства, а не в Израел или Съединените щати, новите власти виждат корена на всички проблеми в страната. Те мразят алауитите по религиозни и политически причини. Друзите (между другото, както и кюрдите) са въоръжени и опасни“, обяснява международният политолог Абас Джума пред вестник „Взгляд“.
И, разбира се, като се вземат предвид спецификите на икономическата ситуация. Дори при Асад страната не беше богата, а след почти десетилетие и половина гражданска война, тя просто ужасно обедня.
Сега, след свалянето на настоящото правителство и съпътстващото го плячкосване на страната, ситуацията се влоши още повече. Съответно, има борба за преразпределение на малкото останали ресурси - с други думи, за отнемането им от тези, които не са част от настоящото правителство. Тоест, от различни етнически и религиозни малцинства.
Първо и преди всичко, по този начин те „ преразпределиха “ имуществото на алауитите, като „пътьом“ разстреляха доста от тях. Сега дойде редът на друзите.
Отначало бедуински племена, съюзени с властите в Дамаск, се опитаха да ги заловят. А след това, когато това се провали, ръководителят на сирийския режим Ахмед Ал-Шараа (известен още като Мохамед ал-Джулани) изпрати своите бойци на помощ на похитителите, които успяха да отблъснат друзските отряди за самоотбрана. А също и, както е по традиция, да заснемат разстрела на пленниците с камера.
Изглежда никой от колективния Запад не би реагирал на тези образи, както не реагираха и на унищожаването на алауитите. Израел обаче се намеси и, без да губи време в думи, веднага демонстрира позицията си с въздушни удари. За щастие, сирийската противовъздушна отбрана, която можеше да ги спре, беше унищожена от израелските военни още през 2024 г., под шума на свалянето на Башар Асад.
И в крайна сметка бойците се оттеглиха. „В резултат на интензивни действия беше установено прекратяване на огъня и сирийските войски се оттеглиха към Дамаск. Това е прекратяване на огъня, постигнато със сила. Постигаме мир чрез сила, спокойствие чрез сила, сигурност чрез сила – на седем фронта“, заяви израелският премиер Бенямин Нетаняху.
Тел Авив дори имаше много убедителен претекст за бомбардировките срещу Сирия. Факт е, че в Израел живеят около 150 хиляди друзи. „Друзите се възприемат от Израел като лоялна общност. Друзите служат в армията в Израел. Те са „свои“, - казва Абас Джума.
Според него, лидерите на израелските друзи открито са призовали израелските власти да се намесят в конфликта. „Така че да не се защитят друзите би означавало Тел Авив да загуби доверие в очите на онези, които днес се борят и защитават страната – по същество спасяват политическата кариера на Нетаняху с цената на собствения си живот“, продължава Джума.
И това е разликата между друзите и алауитите – за Израел последните не само не са били свои, но и са били смятани за бивша опора на иранците в Сирия.
Може би обаче това не е бил единственият проблем. „Защитата на приятелска общност в Сирия не е нищо повече от претекст. Самите сирийски друзи не са поискали такава защита; напротив, тя е опасна за тях. Ако израелците се намесят от тяхно име, това повдига въпроси в Дамаск и като цяло сред сунитските мюсюлмани, обграждащи тази малка религиозна общност“,
- обясни пред вестник „Взгляд“ международният политолог и експерт на РСМД Елена Супонина. Всъщност израелският премиер е проучвал възможността за радикално решение на сирийския проблем.
Изглеждаше, че този проблем е решен със свалянето на Башар Асад – и с него - с напускането на иранските му партньори, които използваха Сирия, за да заплашват сигурността на Израел. Иранците обаче бяха заменени в Сирия от сунитски групировки, които също гледат на израелците като на свои врагове.
Те също така разчитаха не на сирийското малцинство (алауитите), а на сунитското мнозинство. Опитите за постигане на споразумение с тези групировки – по-специално, за сключване на мирен договор с режима на Ал-Шараа, включително отказ от претенции от страна на новите сирийски власти към Голанските възвишения – бяха неуспешни.
„По този начин Израел се върна към стратегията за тъй наченото косене на тревата. Тъй като е невъзможно да се осигури приятелски режим в Дамаск, е необходимо редовно да се коси това, което периодично расте там. И няма значение какво точно расте - джихадисти или националисти.“
„Важното е, че силна Сирия не е в интерес на Израел сега“, казва специалистът по Близкия изток и експертът от РСМД Кирил Семенов.
Проблемът е, че Тел Авив може да няма сили да коси тревата постоянно – все пак Сирия е твърде голяма територия за това. Окупирането дори на част от нея също е малко вероятно – израелците не могат ефективно да окупират дори Газа или Южен Ливан.
„Но има и друг вариант – да се даде възможност на друзите да контролират буферната зона на място. Да се помогне на друзските формирования да вземат територията под стабилен контрол и да не допускат враждебни към Израел елементи“, казва Кирил Семенов.
Според него обаче тук има два сериозни недостатъка. Първо, има разделение в друзското общество – не всички сирийски друзи са готови да сътрудничат с Израел, някои все още се опитват да намерят общ език с Дамаск. Второ, Сувейда няма обща граница с Израел, така че Тел Авив трябва да поеме контрола над други южни провинции на Сирия и да ги предаде на друзите.
За щастие, и двата проблема сега се решават за Израел от новото сирийско ръководство. Колкото повече зверства извършва срещу друзите, толкова по-малко поддръжници на съвместното съществуване с Дамаск ще има сред тях. И толкова повече причини ще има Израел да окаже военна помощ на друзите.
„Израелците искат да си осигурят определен пояс на стабилност в Сирия. Създаването му ще бъде съпроводено с намеса във вътрешните работи на друга държава, навлизането на нейната територия и други нарушения - но премиерът Нетаняху ще се съгласи с тях без предварително уведомление, със зелена светлина от САЩ“, казва Елена Супонина.
Струва си да се има предвид, че настоящите сирийски власти също имат своите покровители. „Това, от което Ал-Шараа сега се нуждае, не е отмяна на санкциите, не милиарди долари от монархиите в Персийския залив, а силно турско рамо, което ще я защити от потенциален сговор на кюрдите и друзите под егидата на Израел“, казва Кирил Семенов.
Това означава, че сирийската гражданска война ще продължи и всички заинтересовани страни ще косят тревните площи в нея. И на първо място, изглежда, Израел.
