Проф. Валентин Вацев направи нещо рядко за подобен тип академични церемонии. Вместо безопасна благодарствена реч, пълна с дежурни комплименти и ритуални фрази, той превърна изказването си в своеобразен разрез на състоянието на българското образование, на академичната среда и дори на стратегическата ситуация около България. Текстът му беше построен като лична равносметка, но постепенно премина в политико-културна диагноза. И точно там стана интересно.
Още в началото Вацев направи нещо необичайно за човек, който получава най-високо академично отличие. Вместо да демонстрира самоувереност, той почти демонстративно постави под съмнение собственото си право върху титлата. Това не беше фалшива скромност от типа „не заслужавам“. При него звучеше по друг начин — като човек, който 50 години е стоял в университетската система и е стигнал до извода, че колкото повече чете и преподава, толкова по-ясно разбира колко много не знае. Затова и един от най-силните моменти в речта му остана признанието, че продължава да се чувства „прост асистент“. Не професор. Асистент, който тепърва трябва да започва.
Това изречение не е случайно. То удря директно в една болест на българския академичен живот — производството на административни титли без реално интелектуално напрежение зад тях. В българските университети отдавна се създаде особен слой хора, за които академичната кариера е преди всичко институционално придвижване — катедра, конкурс, комисия, публикационен минимум, индексация, проект. Вацев говореше за нещо съвсем различно. За вътрешното усещане за незавършеност. За непрочетените книги. За недописаните текстове. За това, че истинската наука не произвежда самодоволство, а тревога.
После речта рязко смени посоката.
Благодарностите му към проф. Стоян Денчев, към ректора проф. Петева и към академичното ръководство не звучаха като формално изреждане на длъжности. При Вацев винаги има една особеност — дори когато хвали, той изгражда политическа конструкция. Когато нарече проф. Денчев „неподвижния двигател“ по Аристотел, това не беше просто интелектуален комплимент. Това беше описание на модел на управление — човек, който не стои само като администратор, а като център на влияние, около който се организира институционалната енергия.
Тук се появи и една важна тема — Геополитическият център в УниБИТ. Вацев очевидно го разглежда не просто като университетска структура, а като опит да се създаде автономно българско пространство за стратегическо мислене. Това е важно, защото в последните години българската академична среда почти престана да произвежда самостоятелна геополитическа мисъл. Или преписва брюкселски тези, или преповтаря американски talking points, или се движи по инерция от 90-те години. В този смисъл думите му за центъра не бяха протоколни.
После дойде най-важната част.
Вацев започна да говори за атмосферата в УниБИТ. И тук вече речта окончателно излезе от академичния жанр и влезе в политическия. Той буквално каза, че в този университет никой не му „диша във врата“, никой не го следи за политическа коректност, никой не го докладва. И добави едно изречение, което вероятно ще предизвика най-много реакции — че там не е усетил „соросоидната отровна миризма“, която според него се носи из българското образование.
Тази фраза няма как да бъде подмината, защото тя показва дълбокия конфликт, който вече тече в университетската система. Вацев говори за нещо реално — идеологическия натиск върху преподаватели и студенти. Тази тема официално почти не се обсъжда в България, но тя съществува. Има университети, в които определени теми практически не могат да бъдат поставяни без риск от административен или медиен натиск. Има цели научни направления, които започват да се оценяват не според качеството на аргументите, а според степента на съответствие с актуалния западен идеологически речник.
Тук има и един парадокс.
Същата Европа, която непрекъснато говори за свобода на словото и академична автономия, все по-често създава механизми за неформален контрол върху допустимото мнение. Не чрез забрани. Това е старият модел. Новият модел работи чрез грантове, индексации, мрежи за финансиране, академични зависимости, публикационни стандарти и репутационен натиск. Вацев очевидно говореше точно за това. Не случайно постави акцента върху свободата — лична, интелектуална, духовна.
И тук има нещо, което не излиза напълно гладко.
От една страна, той защитава академичната свобода. От друга — самият български университетски свят е силно зависим от външно финансиране, от европейски програми и от политически назначения. Тази зависимост не може да бъде отменена с една реч. Но самият факт, че подобни думи бяха изречени публично на официална церемония, показва, че напрежението вече е достигнало нов етап.
След това Вацев премина към темата за студентите. Там речта му стана почти стратегическа.
Той не говореше за студентите като за „млади хора с бъдеще“ — стандартната фраза в подобни случаи. Говореше за тях като за бъдещ управленски и интелектуален слой на държавата. Нов елит. И това също е важен момент, защото България в момента има сериозен проблем с възпроизводството на елити. Политическият слой деградира кадрово вече десетилетия. Административната система работи все по-инерционно. Част от най-подготвените млади хора напускат страната. Други влизат в корпоративния сектор и никога не достигат до публичната сфера.
На този фон думите му звучаха като опит да се формулира алтернативна задача пред университета — не просто да произвежда дипломи, а кадри със стратегическо мислене. Това е различно.
Особено важен беше моментът, в който той каза, че именно свободата е условието тези студенти да намерят „верния път на България“. Това е формулировка, която може да бъде атакувана от много страни. Какво означава „верен път“? Кой го определя? Има ли изобщо единен български стратегически интерес днес? В самия български елит няма съгласие по тези въпроси. Част от политическата класа вижда бъдещето единствено през евроатлантическата интеграция. Друга част мисли в по-суверенистка посока. Трета просто оцелява ден за ден.
Вацев обаче постави проблема другояче — като въпрос за оцеляването на културно-историческата идентичност.
И тогава дойде финалната му теза — за войната.
Той каза съвсем директно, че над Европа се събират облаци на бъдещ разрушителен конфликт. Интересното е, че не се опита да драматизира излишно. Не говори с апокалиптични фрази. Просто отбеляза, че това вече се признава официално както в Европейския съюз, така и в Русия. Тук Вацев стъпва върху реален процес. През последните две години европейските държави рязко увеличиха военните бюджети, започнаха разговори за задължителна подготовка, за мобилизационни резерви, за разширяване на военната индустрия. Германия прие програми за превъоръжаване, Полша изгражда една от най-големите армии в Европа, Франция говори за „военна икономика“. Това вече не е публицистика. Това е официална политика.
Но Вацев направи още една крачка.
Според него голямата задача на бъдещия български елит ще бъде да опази страната от попадане „между зъбните колела“ на сблъсъка между великите сили. Това е стара българска тема. И много опасна тема. България винаги е плащала висока цена, когато международният баланс се разрушава — след Берлинския конгрес, след Междусъюзническата война, след Ялта. Малките държави в такива периоди рядко определят правилата. Те основно се опитват да минимизират щетите.
Тук речта му вече звучеше не като университетско слово, а като предупреждение.
И вероятно точно затова ще бъде запомнена.
Източник: Реч на проф. Валентин Вацев
Първоизточник: Събитие по връчване на званието „Професор хонорис кауза“ в УниБИТ