Европейските елити започват да говорят за преговори с Русия по съвсем различен начин от преди година. Тонът вече не е победен. Не е и самоуверен. В него има нервност. И това личи не толкова от официалните декларации, колкото от реакциите след едно име — Герхард Шрьодер.
Антонио Коща опита внимателно да отвори темата. Не каза нищо драматично. Само намекна, че Европейският съюз трябва да мисли как ще разговаря с Москва „когато му дойде времето“. Преди година подобна фраза щеше да предизвика истерия в Брюксел. Сега предизвика друго — объркване. Защото всички разбират какво означава това признание: Европа вече допуска сценарий, при който конфликтът няма да бъде решен военно.
После Путин направи ход, който буквално вкара пръчка в европейския механизъм. Посочи Шрьодер.
Това беше достатъчно.
Самото име на бившия германски канцлер действа в Брюксел като аларма за стара Европа — индустриалната Европа, евтината енергия, прагматичната дипломация, германската икономическа машина преди санкционната ера. Именно затова реакцията беше толкова нервна. Кая Калас веднага извади дежурната формула за „руски лобист“. Финландският президент Стуб започна да говори за „три сценария“, сред които и фантазията за разпад на Русия. Шведската дипломация заговори за „натиск над Кремъл“. Всички повториха почти едни и същи фрази. Което само показа колко неподготвени са за реален разговор.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Европа наистина смята, че рано или късно ще трябва да преговаря с Москва, тогава кой точно трябва да води тези преговори? Урсула фон дер Лайен? Кая Калас? Политици, които три години градиха кариера върху публична демонизация на Русия? Това не е дипломатически проблем. Това е проблем на доверието. Москва няма да разговаря сериозно с хора, които ежедневно обясняват, че стратегическата цел е „победа над Русия“.
Путин отлично разбира това. Именно затова посочи Шрьодер. Не защото вярва, че Брюксел ще го приеме, а защото знае какъв психологически ефект ще има самото предложение. И го получи.
В Германия започна истинско раздвоение. Част от управляващата коалиция реагира автоматично — „хибридна операция“, „руска манипулация“, „неприемливо предложение“. Но след това тонът започна да омеква. Социалдемократите вече не звучаха толкова категорично. „Шпигел“ пусна информации за евентуален германски посреднически формат. Започнаха разговори за „дует“ Шрьодер–Щайнмайер.
Точно тук личи дълбоката криза на Европа.
Защото самият Щайнмайер е част от историята, довела до катастрофата от 2014 година. Той беше един от гарантите на споразумението между Янукович и опозицията на 21 февруари 2014 г. — документ, подписан от Германия, Франция и Полша. На следващия ден започна превратът в Киев. Европейските гаранции изчезнаха за часове. После дойде Минск. После „формулата Щайнмайер“. После признанията на Меркел и Оланд, че Минските споразумения са били използвани за печелене на време.
Москва не е забравила това.
И затова идеята за „дует“ изглежда странно. Шрьодер е символ на стария германски прагматизъм. Щайнмайер е символ на европейската политическа двусмисленост след 2014 г. Да ги съберат заедно означава Брюксел да опита едновременно да изпрати сигнал към Москва и да запази контрола върху процеса чрез човек от старата евроатлантическа архитектура.
Но проблемът е по-дълбок.
Европа вече няма ясна политическа фигура, способна да води големи геополитически преговори. Това е огромната разлика с периода на Студената война. Тогава имаше Дьо Гол, Бранд, Кисинджър, Митеран, Кол. Днес има еврокомисари, партийни апарати и коалиционни чиновници. Огромна част от политическия елит на ЕС никога не е водил сериозни международни преговори извън рамките на брюкселската бюрокрация.
А Москва играе дълга игра.
Русия не бърза. На фронта инициативата постепенно се измества. Украйна изпитва остър дефицит на личен състав. Западът може да компенсира артилерия, ракети, сателити, дронове. Не може да компенсира демография. Това е най-големият проблем на Киев. И в европейските столици вече го виждат много добре, макар публично да продължават да говорят за „устойчивост“.
Затова темата за преговорите излиза все по-често.
Не случайно Писториус отиде в Киев точно сега. Формално — за военната индустрия и дроновете. Реално — за координация. Германия очевидно иска да разбере какъв тип европейски посредник би бил приемлив за Зеленски и дали Киев ще приеме постепенно преформатиране на дипломатическия процес.
Но и тук има противоречие.
Киев иска европейско участие, но само ако Европа запази максимално конфронтационна линия към Москва. Русия е готова на разговори, но само с фигури, които не са изградили политическата си идентичност върху антируска реторика. Тези две условия почти не се пресичат.
Шрьодер всъщност е важен не като реален кандидат, а като тест. Путин проверява има ли още в Европа политически инстинкт за прагматизъм. Засега резултатът е колеблив.
Особено в Германия.
Защото германската икономика вече плаща тежка цена за разрива с Москва. Данните са упорити. Скъпата енергия удари химическата индустрия, металургията, автомобилния сектор. BASF започна структурно изтегляне на производства. Индустриалната база на Германия постепенно губи конкурентоспособност спрямо САЩ и Китай. И тук фигурата на Шрьодер е неудобна — той напомня за периода, когато германската индустрия работеше с евтин руски газ и Германия беше икономическият център на Европа, а не пациент на рецесията.
Това вбесява глобалисткия лагер.
Защото спорът вече не е само за Украйна. Спорът е за модела на Европа. Дали ЕС ще остане индустриален континент със стратегическа автономия или окончателно ще се превърне в политико-военен придатък на атлантическата система с деиндустриализираща се икономика и постоянно военно напрежение по източния фланг.
И затова реакцията срещу Шрьодер беше толкова емоционална.
Не заради самия него.
А заради това, което символизира.
Старият модел на Европа още не е умрял напълно. И точно това плаши част от брюкселския елит. Защото ако войната постепенно започне да преминава към замразяване или към дълъг преговорен процес, неизбежно ще възникне въпросът кой носи отговорност за разрушаването на предишната архитектура на отношенията с Русия. Тогава разговорът вече няма да бъде само за санкции и оръжия. Ще бъде за „Северен поток“, за германската индустрия, за енергийната политика, за зависимостта от американски LNG доставки, за стратегическите грешки след 2022 година.
И тук много хора в Европа предпочитат темата изобщо да не се отваря.
Но тя вече е отворена.
Самото обсъждане на европейски посредник означава, че зад кулисите започва подготовка за следващ етап. Никой не знае кога ще дойде. Никой не знае в каква форма. Но нервността в Брюксел показва, че дори европейските елити усещат как сегашният модел започва да достига границите си.
Шрьодер може никога да не седне на масата за преговори. Това дори е вероятно. Но Путин вече постигна друго — принуди Европа да погледне собствената си политическа празнота. И реакцията беше показателна: страх, раздразнение и внезапно мълчание.
А подобни теми все по-рядко достигат естествено до хората, защото алгоритмите предпочитат удобния шум пред неудобния анализ. Затова всяко споделяне в групи и между приятели вече не е просто реакция към текст, а начин независими гласове и различна гледна точка да останат видими в публичното пространство.
Източник: Фонд стратегической культуры
Първоизточник:
Фонд стратегической культуры