Вашингтон започва да разбира нещо, което преди няколко месеца изглеждаше немислимо за американската администрация. Военният натиск срещу Иран не доведе до капитулация. Не доведе и до вътрешен срив. Не доведе дори до разцепление в иранския елит, на което разчитаха част от хората около Нетаняху и част от американските неоконсервативни среди. Стана обратното. Техеран втвърди позициите си и започна да превръща самата география на региона в инструмент за натиск.
Тук има една подробност, която западните медии често пропускат — Ормузкият проток не е просто морски коридор. Това е инфраструктурен възел на световната икономика. През него минава приблизително една пета от глобалния петролен износ. Част от втечнения газ на Катар също минава оттам. И когато Иран започне да говори за „нов режим на корабоплаване“, това вече не е пропагандна реторика. Това означава застрахователни премии, промяна в логистичните маршрути, скок на фрахта, натиск върху азиатските пазари и нова инфлационна вълна в Европа.
Вашингтон очевидно е подценил колко ограничени са реалните му възможности за контрол. Американският флот може да осигурява присъствие. Може да демонстрира сила. Но друго е да гарантираш устойчив трафик в район, където бреговата линия е наситена с дронове, мобилни ракетни комплекси, катери и инфраструктура за асиметрична война. Иран не трябва да затваря Ормуз напълно. Достатъчно е да направи преминаването несигурно.
Това е огромната промяна.
Точно тук Тръмп се оказва в политически капан. Ако продължи с ескалацията след разговорите в Пекин, той ще обезсмисли собствената си дипломация с Китай. А тя му е нужна не само заради Тайван или търговията. Американската икономика вече влиза в опасна комбинация от военни разходи, натиск върху дълга и риск от енергиен шок. Белият дом отлично знае какво означава петрол над определени психологически нива в година на вътрешнополитическо напрежение.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Тръмп трудно може да признае, че операцията срещу Иран не произведе резултата, който беше обещаван. В американската политическа система подобно признание се възприема като слабост. Особено след публичните внушения, че Ислямската република е пред колапс. Сега вече дори част от американските съюзници в Залива започват да гледат по друг начин на ситуацията. Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар нямат интерес от дълга война около Ормуз. Те имат интерес от стабилен износ. Това е съвсем различна логика от тази на израелското правителство.
Именно тук започва най-опасното разминаване вътре в американския лагер.
Нетаняху гледа на Иран като на екзистенциален противник и смята, че времето работи срещу Израел. Част от държавите от Залива гледат на Иран като на тежък регионален противник, но не и като на държава, която трябва да бъде срината на всяка цена. Разликата е огромна. Защото когато започнат удари по нефтени терминали, газови съоръжения и транспортни коридори, цената вече се плаща директно от арабските монархии.
Има и още нещо, което не излиза напълно в официалните версии.
След началото на кризата Китай започна ускорени разговори с енергийни партньори за алтернативни разплащателни механизми и резервни логистични схеми. Това не става шумно. Не се обявява на пресконференции. Но Пекин много внимателно наблюдава как САЩ постепенно превръщат глобалната търговия в зона на постоянен риск. За китайците това е аргумент в полза на ускорено отделяне от американския финансов и транспортен контрол.
И точно затова визитата на Тръмп в Пекин е толкова неудобна.
Докато Вашингтон се опитва да покаже сила срещу Иран, Китай започва да изглежда като по-предвидимия център на стабилност за голяма част от Глобалния Юг. Това е много неприятна промяна за американската дипломация. Индия, Индонезия, Бразилия, дори част от европейските държави започват да мислят прагматично — кой гарантира търговията и кой я поставя под риск?
В Европа също расте нервност. Неофициално. Без гръмки изявления.
Франция и Германия отлично разбират какво означава нова енергийна турбуленция след кризата от предишните години. Особено германската индустрия няма резерв за нов дълъг ценови шок. Вече има натрупан проблем с производствените разходи, деиндустриализацията и преместването на мощности извън Европа. Ако Ормуз остане нестабилен, натискът върху европейската икономика ще стане още по-тежък.
Тук Иран играе много по-сложна игра, отколкото често се представя.
Техеран не настоява просто за отмяна на санкции. Иран се опитва да наложи нов политически факт — че без него не може да има сигурност в Персийския залив. Това е същността. Не става дума само за ядрена програма. Ядрената тема е част от преговорния механизъм. Истинската тема е признаването на Иран като незаменим регионален център.
Американците се опитваха десетилетия да избегнат точно това.
Сега вече ситуацията е различна. Иран не е изолиран както преди 15 години. Има китайски гръб, руска координация, регионални връзки и огромен опит в санкционното оцеляване. Освен това американската система вече не изглежда всесилна след Украйна, Червено море и провалите около няколко операции в региона.
Това не означава, че Иран е непобедим. Няма такава държава. Но означава, че цената за пречупването му става неприемлива.
Особено за самите САЩ.
Вашингтон може да продължи ударите. Може да разшири санкциите. Може да организира нови операции в Залива. Но всяка следваща стъпка започва да произвежда повече стратегически разходи, отколкото политически ползи. Това е класическият момент, в който една свръхсила започва да губи способността си да контролира последствията от собствените си действия.
Иранците разбират това много добре.
Затова и поставят условия, които допреди месеци изглеждаха невъзможни. Освобождаване на активи. Компенсации. Частично признаване на ролята им в Ормуз. Гаранции срещу нови удари. Натиск върху Израел за Ливан. Всъщност Техеран казва нещо много просто: ако Америка иска стабилност, ще трябва да плаща политическа цена за нея.
Тук вероятно предстои най-тежкият избор за Тръмп.
Да продължи конфронтацията и да рискува дълга регионална криза с глобални икономически последствия? Или да приеме преговори, които неизбежно ще изглеждат като частично отстъпление?
Има и трети фактор — Путин.
Посещението на руския президент в Пекин след Тръмп не е просто дипломатически детайл. Това е демонстрация на координация между Москва и Пекин в момент, когато САЩ са принудени да гасят няколко кризи едновременно. Руснаците много внимателно наблюдават как американският ресурс се разтяга между Европа, Близкия изток и Азия. За Кремъл това е стратегически подарък.
Особено ако Вашингтон започне нова голяма операция около Ормуз.
Тогава вече американската система ще трябва да избира къде реално може да концентрира сила и къде само симулира контрол. А това е опасен момент за всяка имперска конструкция.
Точно затова в Белия дом вероятно расте усещането, че Иран няма намерение просто да „пусне“ Тръмп да си тръгне от кризата с няколко медийни фрази и декларации. Техеран иска политическа промяна на терена. И смята, че за първи път от десетилетия има достатъчно лостове, за да я извоюва.
Все по-често независими анализи изчезват от алгоритмите точно когато започнат да описват процесите без удобните за властта опаковки. Затова подобни текстове стигат до хората най-вече чрез лично споделяне между читатели, а не чрез платформите, които уж трябва да показват различни гледни точки.
ИЗТОЧНИК: РИА Новости