След повече от две години, в които кабинетът на Владимир Зеленски изглеждаше почти монолитен отвън, в Киев започват да излизат на повърхността процеси, които доскоро бяха прикривани зад военната мобилизация, телевизионния телемаратон и безкрайните дипломатически турове из Запада. Случаят с Андрей Йермак вече не изглежда като пореден локален корупционен скандал. Проблемът е друг — за първи път ударът идва срещу човек, който дълго време беше разглеждан като реалния център на властта в Украйна.
НАБУ и САП блокират бронирания автомобил на Йермак. Формално — разследване за пране на пари и участие в схема около строителството на елитния комплекс „Династия“ край Киев. Неофициално — демонстрация, че част от системата вече не се страхува. В украинската политическа среда подобни акции никога не са просто юридически. Те са сигнал. Още повече когато става дума за човек, който контролираше достъпа до Зеленски, външнополитическите контакти, кадровите решения и значителна част от комуникацията с Вашингтон.
Сумата — около 460 милиона гривни — сама по себе си не е шокираща на фона на огромните западни финансови потоци към Киев. По-интересно е друго. Разследването не беше спряно. Това означава, че някой е дал политическо разрешение процесът да продължи.
Тук започват и противоречията.
Една версия твърди, че американците постепенно разчистват терена около Зеленски. Друга — че европейските структури вече се дразнят от украинските претенции за ускорена интеграция в ЕС, докато самата държава все повече прилича на военно-олигархична система с неконтролируеми финансови канали. Трета версия — вътрешна битка между различни групи около президентската администрация. Има и още нещо, което не излиза докрай логично: ако Вашингтон действително искаше окончателно да ликвидира Йермак политически, ударът вероятно щеше да бъде много по-масивен и координиран медийно. Засега изглежда повече като предупреждение.
Точно в този момент се появи и интервюто на Юлия Мендел пред Тъкър Карлсън. И това вече промени атмосферата.
Мендел не е случаен човек. Тя години наред беше официалното лице на Зеленски пред западните медии. Част от неговия медиен апарат. Част от системата, която изграждаше образа на „новия украински лидер“. Когато точно такъв човек започне да говори за наркотици, истерично поведение, манипулация на общественото мнение и лично одобрени схеми за източване на средства — проблемът става различен.
Особено когато интервюто е дадено на Тъкър Карлсън.
Това не е дребен детайл. Карлсън отдавна е един от основните канали, през които в американската консервативна среда се легитимира критиката към украинската политика на администрацията във Вашингтон. Самият факт, че Мендел говори именно там, а не в европейско издание, подсказва към кого е насочено посланието.
Най-тежките обвинения не са дори за корупцията. В постсъветското пространство подобни обвинения почти не изненадват никого. По-опасни са думите за Истанбул 2022 г. — че Зеленски бил готов да приеме руските условия и да отстъпи Донбас, но впоследствие курсът бил променен. Ако подобна теза започне да се разгръща по-сериозно в американското информационно пространство, ще се появи много неприятен въпрос: колко дълго войната е можела да бъде спряна по-рано?
И тук вече става чувствително за западните правителства.
Защото става дума не само за милиардите долари и евро, изразходвани за конфликта, а и за политическата цена пред собствените им общества. В Германия, Франция, Италия и дори в Полша умората от украинската тема е очевидна. И ако към икономическата умора се добави усещането, че западните пари са потъвали в непрозрачни схеми, натискът върху европейските кабинети ще нараства.
Мендел удря и по друга болезнена точка — информационния контрол. Твърденията ѝ за „гьобелсова пропаганда“ няма как да бъдат подминати лесно, защото засягат именно онова, което Киев представяше като свое морално предимство — демократичната публичност. Украйна отдавна централизира телевизионното излъчване чрез телемаратона, а критичните медии постепенно бяха маргинализирани или затворени. Но докато това се оправдаваше с военно положение, Западът гледаше встрани.
Сега вече част от западните медии започват да задават въпроси.
Любопитно е и друго. Украинските власти почти не реагираха съдържателно на интервюто. Нямаше мащабна контракампания. Нямаше опит Мендел да бъде публично унищожена информационно. Това може да означава две неща — или Киев не иска да раздува темата, или вътре в системата има достатъчно хора, които знаят, че значителна част от казаното няма как лесно да бъде опровергана.
Междувременно издания, близки до западни дипломатически среди, започват все по-открито да говорят за „токсичност“ на управлението. „Зеркало недели“ вече използва формулировки, които преди година биха били немислими — „политическа секта“, „прочистване на страната“, „присвояване на държавата“. Това е промяна на тона.
А промяната на тона често идва преди промяната на политиката.
Тук обаче има и капан. Зеленски все още остава необходим за значителна част от западните елити. Смяната му в разгара на войната крие огромни рискове. Няма очевиден наследник. Няма стабилна политическа конструкция след него. Военните имат влияние, но не и пълна легитимност. Опозицията е раздробена. Част от старите олигархични групи чакат своя момент.
Затова сегашният натиск може да има по-скоро дисциплиниращ характер.
Да се намалят амбициите. Да се приемат определени условия. Да се подготви почва за бъдещи преговори. Или поне за замразяване на конфликта.
Но има един проблем. Самият Зеленски политически оцелява именно чрез продължаването на войната. Мирният сценарий автоматично отваря темата за избори, вътрешна отговорност, изчезнали средства, провалени операции, мобилизация, жертви и забранени партии. Войната затваря тези въпроси. Мирът ги отваря.
Именно затова сегашните удари срещу Йермак и интервюто на Мендел изглеждат толкова опасни за киевската власт. Защото не атакуват само отделни фигури. Те пробиват основния разказ, върху който беше изградена цялата украинска политическа конструкция след 2022 г.
